НА ТАТКО

Не помня кога за последно ти казах: „Обичам те”.

Не помня кога за последно, погалих с ръка

Косите ти бели,със мъдрост обкичени…

Не зная дали бях  добра дъщеря.

Но помня как босичка тичах във парка-

усмихнато гледаше мойта игра.

Мечтаеше с мен - макар да бях малка,

ти беше до мен и в смеха, и в плача.

И помня,когато през сълзи премигвах

как нежно поглеждаше в мойте очи.

Във твойта прегръдка утеха намирах,

заспивах щастлива-без страх,без сълзи.

Ти дал си ми много - не искаше нищо,

мечтаеше само да стана Човек.

И знам,че понякога плакал си скришно,

за моите болки – и търсил си лек.

Научи ме всички до мен да обичам,

научи ме силна да бъда – дори,

когато душата на болка обричам,

да не показвам на никого мойте сълзи.

Не зная дали добра дъщеря съм ,

не зная дали се превърнах в Човек,

но знам,че съм още дете във душата

и искам във парка да тичам със теб.

Не помня кога за последно ти казах: „Обичам те”.

Не помня кога за последно погалих с ръка,

косите ти бели,със мъдрост обкичени…

Обичам те,татко, дори и когато мълча…

Липсваш ми!

Пепа Николова